Представяме ви интервю с Марк Боснич, което ще ни върне обратно във времето, когато Висшата лига беше нова и лъскава, Големият Рон Аткинсън спореше с Съртоносния Дъг Елис в Астън Вила, а Алекс Фъргюсън тъкмо започваше да печели борбата със скептиците.

Футбола ли бе първият ти спорт? През 70-те и 80-те години в Австралия това е ужасно непопулярен спорт.

Не, ръгбито беше първият ми спорт, но футбола ме спечели. Баща ми пристига в Австралия през 1959 г. от хърватската част на Югославия, с огромната си любов към футболната игра, но се озовава на място където всичко е ръгби – Сидни. Мама ми казваше – Ти ръгби няма да играеш (смее се). И до днес продължава да ми напомня колко добър избор съм направил. Да, определено бяхме малко футболистите. В днешно време нещата са различни, футбола се разви доста, но продължава да не е спорт номер едно тук.

Беше ли ти трудно като 16-годишен да се преместиш на другия край на света?  Бил ли си в Англия преди това?

Да, бях на 15 когато посетих Англия за първи път. През 1987 г. отидохме на нещо като семеен празник в тогавашната Югославия. Към края на това пътуване, един приятел, Алън Вест каза: „Искате ли да отидете до Ливърпул за три дни? Тогава мениджър на отбора беше Кени Далглиш, а на младежката формация Малкълм Кук. Имах три дни и всичко, което докосвах, се превръщаше в злато. Кени Далглиш се обърна към баща ми: – „Искам Марк да остане“, а баща ми отвърна: – „Виж, остават му два месеца училище – нека завърши и може да дойде в началото на следващия сезон. ” Тогава Еди Томсън, който бе начело на Австралия и е бивш съученик на Алекс Фъргюсън, разбрал за пробите. Позвънил на Алекс, намерил и телефона на баща ми и го попитал дали имаме желание да отидем на проби в Манчестър Юнайтед. Така през март 1988 г. отидох в Манчестър за две седмици. Фърги буквално заключи вратата след себе си и каза: – Подписвате с нас! ”През юли, Норман Дейвис ме взе от летището и това беше началото на едно прекрасно пътешествие. Ех, помня го сякаш беше вчера. 

Колко специално се почувства, когато направи своя дебют за Манчестър Юнайтед само на 18 години?

Беше 1990 г., на Манчестър Юнайтед му предстоеше да играе финал за Купата на Англия, и се струпаха четири мача в много кратък период. Играехме с Уимбълдън и Алекс Фъргюсън каза: „— Това ще ти помогне за разрешителното за работа, така че се постарай да играеш добре!“ После ще си говорим за напрежение преди мач. Очаквах да е трудно – та това бе Уимбълдън. Взех първата висока топка и я хвърлих към Марк Хюз. Помислих си: – Защо ти трябваше да хващаш висока топка в първите 10 минути? Сега си мишена!  В крайна сметка записах чиста мрежа и завършихме 0-0. 

Защо си тръгна от Ман Ю, все още тийнейджър?

Не можех да получа разрешително за работа. Алекс искаше да отида в Брьондби, като мислеше, че ако отида там под наем за поне три години, ще ми даде достатъчно време като собственост на английски клуб за да мога да кандидатствам за Английски паспорт. Ходих до Брьондби, спомням си, че говорих и с Петер Шмайхел, но бях толкова съсредоточен върху това да играя в Англия, че предпочитах да се върна у дома и да се фокусирам, вместо да се местя някъде другаде.

Как стана трансфера в Астън Вила и имаше ли съмнения за връщане в Англия?

Рон Аткинсън търсеше млад вратар и ме беше гледал за резервите на Манчестър Юнайтед. Беше ме харесал и ме искаше в отбора си. Пак имах проблем с разрешителното за работа, но този път го заобиколих, като се ожених за дългогодишна си приятелка. Бяха прекрасни времена в Астън Вила. Спечелихме Купата на лигата два пъти и завършихме втори в първия сезон на Висшата лига. Смъртоносния Дъг (Елис) изгуби търпение и разкара Рон, нещо което почуствах като грешно решение по това време. Замалко да изпаднем след това, така че може да се каже, че минах през всичко на Вила Парк. Рон Аткинсън беше феноменален, Брайън Литъл и Джон Грегъри също бяха страхотни – прекарах няколко фантастични сезона в клуба. 

Вила заслужаваше ли да спечели лигата през 1992-93? Колко добър беше този отбор?

Не, не, не заслужавахме защото накрая изостанахме с 10 точки. Не бяхме толкова далеч от истината, колкото разликата в точките предполага, въпреки че не бяхме и кой знай колко добри. Беше фантастичен отбор: прекрасна смесица от младост и опит с някои брилянтни играчи – покойния Далиан Аткинсън, Гари Паркър, Дийн Сондърс, Кевин Ричардсън, Ърл Барет, Стив Стоунтън, Пол Макграт, Шон Тийл, Рей Хаутън и Тони Дейли … наистина беше супер отбор. Взехме четири точки от Манчестър Юнайтед, но за съжаление се провалихме в края на сезона.
Колко специален бе полуфинала за Купата на лигата срещу Транмиър през 1994 г., когато спаси три дузпи?

Беше абсолютно великолепно – един от най-добрите моменти в кариерата ми. Джон Олдридж играеше за тях в това дето го наричат сега Чемпиъншип. Те напълно ни надиграха в първия мач на Прентън Парк и ни победиха с 3: 1. Извадихме доста късмет в тази мач, особено след като Далиан Аткинсън вкара гол от нищото накрая. Реванша започнахме фантастично: отбелязахме два гола за около пет минути, което щеше да ни отведе на финала, но те върнаха един гол – Джон Олдридж ме заобиколи и се сблъска в голямата ми глава, след което вкара дузпата. Точно преди края на нормалното време вкарахме трети гол за да стигнем до продължения и в крайна сметка до дузпи. Спасих една от първите пет и при 4: 4 продължихме с внезапна смърт. Кевин Ричардсън пропусна своята и Лиъм О’Брайън, който беше с мен в Юнайтед като младеж имаше шанс да спечели мача за Транмиър. Отгатнах посоката и я спасих. Тони Дейли вкара, така че оставаше да спася удара на Иън Нолан за да продължим – така и стана. Моят метод при дузпите беше да гледам опорния крак, да забавя нещата като на камера, след което залагам на решение в последия момент. Това ми донесе много успех, особено този сезон. Спасих дузпа на Бебето срещу Депортиво Ла Коруня в Купата на УЕФА, което вероятно е най-доброто ми спасяване. В седмицата след полуфинала за Купата на Лигата спасих две дузпи на Шпорите. Винаги има шанс за вратарите да блеснат в такива моменти, защото никой не очаква много в този момент от тях. 

Спечелихте два пъти Купата на лигата с Вила – кой финал означава най-много за вас?

Мача срещу първия ми клуб, Манчестър Юнайтед, през 1994 – финалът беше много специален, особено след като родителите ми долетяха заради мен. Мача беше един тактически шедьовър на Рон Аткинсън и напълно изненада Алекс Фъргюсън. Манчестър Юнайтед беше неудържим този сезон, но той не им позволи да играят своята игра и спечелихме с 3-1. Аткинсън отбеляза първото полувреме, а Сондърс ги довърши с дузпа. Беше прекрасна нощ и страхотна победа – първият ми голям трофей на Уембли. Втория финал за Купата на лигата [през ’96] беше прекрасно футболно представление. Бяхме водени от Брайън Литъл, а насреща бе Лийдс. Този път не се опитвахме да спрем Лийдс, а да играем с нашите силни страни. Брайън имаше изключителен състав: завършихме 4-ти в Премиършип, стигна до полуфинал в Купата на ФА и спечели Купата на лигата по убедителен начин. Това беше супер отбор,  който вероятно трябваше да е по-близо до спечелване на титлата във Висшата лига. 

Каква е истината зад скандалния нацистки поздрав в мача срещу Тотнъм? Знаеше ли, че клубът има такава голяма еврейска фенбаза? И откъде идва „оправданието с Базил Фоулти“? 

Това не беше оправдание, а чистата истината. И не, не знаех, че имат такова голяма еврейска фенбаза. Ясно е какво се случи, след това се извиних, а и до ден днешен се извинявам. Имитирах Базил Фоулти, защото си мислех за Юрген Клинсман – нищо друго. [Феновете на Тотнъм скандираха името на германския нападател, след както Боснич го праща в безсъзнание при сблъсък предната година] Можете да видите, че го правя с усмивка на лицето. Когато го разбрах, че съм обидил хората, бях много притеснен. Все още съм. Удивително, само три или четири писма във пощата ми онази седмица беше лоша. Звъннах на тези хора, покани ги на Вила Парк и им се извиних. Имах леля с еврейски корени и тя беше големият човек на когото трябва да се извиня. Доста време не ми проговори. Обикновено след мач от Висшата лига имаше около 20-ина души от пресата, но след този мач имаше около 40 или 50 човека. Дъг Елис и Брайън Литъл ми казаха: „Не говори нищо!“ – аз отвърнах, че съжалявам, но имам да кажа нещо, защото ако не кажа нищо, все едно се крия.  След това звъннах на 5 Live 606 на път към дома, понеже ме размазваха в предаването. Разказах на водещия Дейвид Мелор, моята гледна точка и се извиних. От тогава ако някой ме пита за това, особено от някой с еврейски произход – се извинявам веднага. Едно от писмата, които получих, беше от млада жена с дете, което е било обиждано на расова основа, и тя мислеше, че е заради този случай. Отговорих й: „Много, много съжалявам.“ Направих грешка и ако това означава непрекъснато да се извинявам – нека да е така. 

Беше ли наистина арестуван в нощта преди сватбата? Наистина ли Дуайт Йорк беше виновен?!

Не, всичко беше по моя вина. Бяхме в един стриптийз клуб в Бирмингам – мисля, че беше Legs11- и с Браян Лара бяхме казиното. Дуайт ми позвъни и попита: – Можеш ли да ни посрещнеш отвън и да ни вкараш. Бях пиян – беше нощта преди сватбата ми. Излязохме пред клуба да ги посрещнем, а охраната ми каза „- Отидоха до дюнерите.“  Както се обърнахме и тръгнахме обратно в тъмната алея към колата,  изскочи един младеж и ме снима. Бях наполовина стреснат, наполовина паникьосан, затова хванах апарата и започнахме да се борим. Изблъсках го и си помислих: „- Край, взимам ти камерата. “ В 5 сутринта, полиция звънна у нас на вратата и казаха „- Много съжаляваме, но трябва да ви арестуваме.“ Трябваше да кажа „- Снимайте си на воля!“ Бях излязъл с Брайън Лара – на кого му пука? Беше глупаво и срамно, особено това, че и родителите ми бяха там. Извиних се на човека и му върнах апарата. Благодарение на действията на великата бирмингамска полиция, успях да се оженя! (смях)

Неприятно ли беше да играеш за Австралия в ера, когато трябваше да играят през междуконтинентален плейоф за квалификация на световно първенство?

Бях много горд да играя за Австралия. Има три страни, които много обичам: Австралия, Хърватия и особено Англия, заради всичко което ми даде и времето, прекарано там. Ако някой нападне тези страни , доброволно бих ги защитавал с живота си. Имаше и друг момент – малко ми пречеше да съм в националния, защото тогава нямаше прекъсвания за мачове на националните отбори.  Мениджърите казваха – КОй ти плаща заплатата? И бяха прави! Като се върнеш не знаеш дали не си си изгубил титулярното място и за колко време. А да си в квалификационна група Океания означава, че ще спечелим често с 10-0 или 12-0, а след това срещаш Аржентина. 

Колко травмираща беше загубата на плейофа за Франция 98 – при два гола аванс и оставащи 15 минути? 

Беше тотална трагедия. Много хора обвиняват човека дето нахлу на терена и забави началото на мача! Вината си беше, наша – толкова много извоювахме и точно накрая го пропиляхме. Комплименти за Иран – пред 97 000 враждебни фена стиснаха зъби и се добраха до равенство, което ги класира.

Беше ли те страх да кажеш на Джон Грегъри, че искаш да се присъединиш към Манчестър Юнайтед, веднага след като той бе казал, че иска да застреля Дуайт Йорк за същото?

Не, защото не знаех дали искам да отида в Юнайтед. Не ставаше дума за пари. Бях стигнал до момента, когато ми се искаше да спечеля нещо автоматично. Най-смешното е, че ако бях останал във Вила, може би щяхме да го направим. Те бяха на финал за ФА Къп следващата година, след като напуснах – Това беше трофей, който ми се изплъзваше. Спомням си, че казах на собственика (на Астън Вила) и на Джон Грегъри: „Не е заради парите. Те обаче направиха великолепна оферта – почти толкова добра оферта, колкото при свободните ми трансфери в Италия. Перати не бяха най-важното в случая. С Манчестър Юнайтед имах недовършена работа. Исках да спечеля нещо и го направих. 

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here