Помните ли как бе приет Клаудио Раниери в Лестър? Меко казано равнодушно – никой не очакваше чудеса от иначе симпатичния италианец. И все пак посрещането му бе като национален празник в сравнение с обявяването на Бърти Мий за мениджър на Арсенал. Такъв беше шокът, който посрещна промоцията на физиотерапевта на Артилеристите до мениджър на мястото на Били Райт през юни 1966 г.

„Назначили са лекаря!!!“, смее се Бил Шенкли, който току-що е извел Ливърпул до втора титла на Първа дивизия за три сезона, в труден опит да не се разкикоти. Шотландският защитник Франк Маклинтък и колегите му артилеристи са също толкова смаяни. Бяха заминали за лятната си ваканция, очаквайки звездно име, което да ги поведе към първи трофей от 1953 година насам. „Оставаше само да видим дали ще бъде [Дон] Реви или ще е ерата на Алф Рамзи“, пише той в автобиографията си „True Grit“. Вместо това, е назначен човек, които има 13 мача в лигата за Мансфийлд – в Третата дивизия (Юг) през 1939. Дори самият Мий не е уверен и иска клауза в договора си, която ще му позволи да се върне към старата си работа, ако нещата не потръгнат. „Мислех си, че съм част от особено жестока шега“, казва Маклинтък. Пет години по-късно – на 8 май 1971 г., за да сме точни – никой не се смееше на Мий. Не и Маклинтък, капитан, острие и бъдещ футболист на годината на Асоциацията на пишещите за футбол. Нито пък Шенкли и Ливърпул, които лежаха победени на терена на „Уембли“, след като снаряд на Чарли Джордж в допълнителното време бе осигурил дубъла. Не и шпорите, след като Арсенал повтаря постижението на Тотнъм от 1961-а с титла и купа в един сезон. Първата половина от триумфа на Арсенал бе дошла пет дни по-рано и то къде, ако не на „Уайт Харт Лейн“ – победата с 1:0 направи Арсенал шампиони!

Наполеон предпочитал генералите му да са повече късметлии, отколкото добри стратези, но Мий не вярва в късмета. Гениалното с назначаването на 47-годишния чичко беше, че идва като пълна противоположност на това, от което на пръв поглед се нуждае Арсенал, а той всъщност беше точно това, от което се нуждае отбора. Били Райт – златното момче на Англия със 105 повиквателни за националния отбор, не бе успял да прехвърли гения си от терена в съблекалнята. Неговите четири сезона начело, постигнаха последователно по-ниска посещаемост и свиване на приходите от билети. В последния му сезон  Арсенал завършва на 14-то място в края на 1965-66, като само 4,544 идват на стадиона при загубата с  3:0 от Лийдс, като за първи път зрителите са под 10 000 на „Хайбъри“ от 1914. Толкова малко зрители, че вътре можеш да чуеш трафика извън стадиона. Арсенал се нуждаеше от промяна – бърза, рязка и шокова и отговорът бе Мий – бивш армейски сержант от медицинския корпус. Неговите умения на физиотерапевт не бяха под съмнение – чудесата, които бе извършил с военнослужещите в близкия център за рехабилитация на Камдън бяха това, което първо беше накарало клуба да го наеме през 1960 година. Но да стане мениджър на отбора?

„Никой от колегите ми не би могъл да предложи правдоподобно обяснение за издигането на физиотерапевта ни, различна от репутацията му на строг дисциплинарист, що се отнася до рехабилитацията на контузени играчи“, казва Маклинтък. Тайната на успеха на Мий – строг военен, подхранен с прагматичен подход към изграждането на добре тренирана бойна единица. Наполовина армейски сержант, наполовина мениджър, Мий не понася кръшкачите. „Няма вестници, няма чай, няма бисквити“ – казва той на контузените играчи. „Тук си, за да работиш.“

Въпреки че Mий наследи отбор от прилични, млади футболисти – по-голямата част от които са все още в клуба пет години по-късно – допуснатите 75 гола в предния сезон с Райт са признак за липса на фокус. Показателен за организационната проницателност на Mий е привличнатео на Дейв Секстън от Челси за треньор. 36-годишният специалист, до голяма степен праволинеен и ортодоксален, когато става въпрос за футбол, отговаря за тактиката, а Мий за хората. Като отбелязва Дон Хау, първо като играч, а по-късно като заместник на Секстън, отборът „реагира на дисциплината“. Ризи, вратовръзки и блейзери са официално облекло в клуба, а закъснението води до глоба – нормално нещо в днешно време, но не и тогава.

Маклинтък пише за Мий: „Тогава не разбирах, че той е единственият член от клубния персонал с правилната смесица от професионална почтеност и решителност, която се дължи на уважението към Арсенал и неговия председател. В първата кампания на Мий, 1966-67, допуснатите голове се сринаха до 47, страничен продукт на твърдата защита, която ще е характерна за отбора от 1970/71 г. Сега тренировките са тежки и изтощителни, но отборът е стегнат – и физически и психически!

„Сезона е дълъг – не искам случайни проблясъци, а постоянство!“- казва Мий. „Запазваме и взимаме онези, които имат подобно отношение. Другите могат да си ходят”.

През 1970 г. отборът на Мий слага край на 17-годишната трофейна суша на клуба. След загуба в първия мач в Белгия с 3:1 срещу Андерлехт, Арсенал печели реванша на „Хайбъри“ с 3:0, за да вдигне Купата на Панаирните градове. Очакванията за следващия сезон са високи, въпреки тежката загуба от Сток Сити с 0-5 още през септември, нещо неподходящо за шампион, да не говорим за носител на дубъл. Макар, че онзи Арсенал притежаваше огнева мощ в лицето на Джон Радфорд, Рей Кенеди и тинейджъра Чарли Джордж, тяхната игра в защита беше разковничето на успеха.

Яростна преса по целия терен „Бихме изглеждали като прасе в конкурс за красота в сравнение с някои от отборите на Арсен Венгер“, разсъждава Маклинтък „Мачът приключва, щом Арсенал поведе, благодарение на революционната зонална защита на Хау. „Поведем ли с 1:0, можеш да отидеш да си вземеш фишенчипса, чашата с чай, да се качиш на колелото и да се прибираш вкъщи.“ След подхлъзването срещу Стоук през септември Артилеристите записват 14 мача без загуба до средата на януари, преди деветте поредни победи между март и април да ги доведат почти до титлата. Победа на терена на Тотнъм,  в последния мач, ще ги направи шампиони, с точка пред Лийдс.

Чувството да станеш шампион на стадиона на „вечния враг“, благодарение на гола с глава на Радфорд само три минути преди края е живото олицетворение на стоманения характер, който Мий е изковал. Финалът за ФА Къп беше рядък пример за неговото спокойствие и усет за психологически момент. Вместо да мотивира отбора с реч за историята, той им казва просто да се забавляват. Макар, че изостават в резултата, победата трябваше да бъде тяхна много преди допълнителното време.

Така и не се появява автобиография на Мий – това не е в неговия тих и затворен стил. В нощта на спечелването на титлата на терена на Шпорите той игнорира молбите на секретаря на клуба Кен Фрайър да не се връща обратно на терена, твърдейки, че „Има моменти в живота, когато човек трябва да направи това, което трябва да се направи“.

„Имаше дебат дали предпочита да го наричат Бърт или Бърти, но мисля, че не е нито едно от двете“, пише Маклинтък. „Ако не ни беше толкова близък, щеше да се наложи да се обръщаме към него с Мистър Мий. Миналата Коледа отбелязахме стогодишнината от неговото рождение. Неговият принос за единствения клуб, който Мий води, и играта, която обожава жив и до днес.

Седемнадесет години след смъртта му той продължава да се споменава в песни по стадионите: „Бърти Мий запита Бил Шенкли (Мат Бъзби), чували ли сте за Северния  бряг (на Темза), „Хайбъри…“

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here