В част 2 Филип ни разказва любопитни истории свързани с футболната му страст, литературата и следването на Англия.

1. Разкажете ни за ултрас движенията на Острова и въобще за фенската обстановка, тъй като имате добри лични впечатления и дори участия както в страната, така и в странство.

Northern rock

Футболното хулиганство се среща навсякъде по света, но се смята, че Англия е не само родината на футбола, а и на хулиганското движение като цяло. Футболът е национален спорт за тях и заема основно място в английския начин на живот. Хулиганството съществува откакто има футбол. Трудно е да се даде точна дата на старта на отприщилия се гняв, който и до днес продължава да властва по стадионите. Колкото повече нараства популярността и тежестта на футбола в социален план, толкова по-брутални стават самите хулигани. Колкото повече се взираме назад в историята на Англия, толкова повече се налага извода, че освен с добрите нрави и дълбоко вкоренената вяра в правата на личността, англичаните се отличават и с естествената склонност към размирици. В духа на тази явно изразена тенденция напълно естествено започват да се засилват хулиганските прояви през 50-те и 60-те, минавайки през „непослушните“ 70-те и 80-те, достигайки до наши дни. Хулиганството се е превърнало в игра със специфични правила и определен кодекс на честта. Футболните хулигани са и футболни фенове. Футболът е в кръвта им. Тези, които се отдават на насилие, го правят защото им позволява да изпитат крайностите на всяка емоция позната на човека. То е като вид екстремен спорт. Коренът на проблема е съвсем различен. Думата хулиган не означава луд, безмозъчен тип. Хулиганът е резултат от света, в който живеем. Същността на хулиганизма се крие в това какво искат феновете. Ако е сблъсък на мач, причината е различие. Ако е вандалско опустошение, е знак на несъгласие. Психологията на хулигана се свежда до това какво може да направи и какво може да покаже на света. Кой е той и какво иска от него. Обществото ни е прекалено лицемерно, за да може да обсъждаме спокойно толкова контрастни теми, каквато е темата за хулиганизма. Наистина хулиганите са трън в очите на обществото, но нито един проблем не може да бъде разрешен, без да бъде разбран, осъзнат и обсъден.

За футболната литература
Спорт и музика

Футболното насилие и хулиганизма са били винаги неделима част от футбола откакто се е появила играта, но това не беше обект на сензации, докато пресата не реши да се ангажира с проблема и да пише за безредиците по мачовете. Няма лесен отговор защо насилието и хулиганството са били толкова разпространени в миналото, и все още са в наши дни. Може да се твърди, че корените на насилието у нас водят началото си още от първите поколения на работническата класа в края на 40-те години, непосредствено след Втората световна война с настъпването на най-дълго продължилия режим в историята ни. От сутрин до вечер, в тежки условия на труд, мизерия и глад, липса на каквито и да било средства, картина даваща ясна представа за начина на живот на тогавашното ни общество. Класа, която е била буквално мачкана от тогавашния суров комунистически режим и от управлението на една мощна диктатура повече от 40 години. Управляващите убивали още в зародиш всяка опозиция от страна на бедните и работниците, борещи се за парче хляб и по-добри условия на живот, а интелигенцията, изразяващи свободно мнението си как трябва да се води нормално съществуване, били изпращани в лагери. В случай, че не проявяваш агресия или недоволство към управляващите за лошото им политическо управление, оставаш пасивен и се примиряваш с това да бъдеш тормозен и гладен. Агресията обикновено произтича от начина на живот, социалния статут, страхове и възпитанието на даден човек. Това е поведение, което води до посегателство върху личността на другия. Тя цели доминиране над другия и подронване на самочувствието и на свободната му воля. Това е ефектът от режима. Дори след свалянето на комунистическия режим през 1989 година, тогавашното правителството обеща по-добър живот за народа, но продължи стария „сталински“ метод на управление, като за целта създадоха подкласа от хора с нископлатена работа. Проблемът с недостига на работни места, загубата на себеуважение, изобщо животът, пълен с нещастия и страдания, продължаваше. Очевидно е, че такива хора ще проявяват агресия и ще се бунтуват. Те ще бъдат наказвани, порицавани и пращани в лагерите и затворите. Порочният кръг се затваря и излизането от него става почти невъзможно. На насилието, естествено, може да се отвърне единствено с насилие.

Явлението футболно хулиганство се появява в България в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Отделни хулигански действия и сблъсъци между привърженици на отбори са наблюдавани и преди ерата на демокрацията. Тяхната малобройност и идентичност не са били съществена заплаха за реда и сигурността в обществото. Сериозните и значими актове на насилие и вандализъм, и ескалация на антиобщественото поведение на зрители на футболни състезания се забелязват чак към средата на 90-те години.

На „The new Den“

Невъзможно е да се навлезе в темата за футболните хулигани без да се разгледа състоянието на младежките общества у нас. В съвремеността младостта се толерира, но не всички млади хора успяват, или пък не искат да влязат в рамките на обществото и неговите норми. Част от тях формират свои собствени групи, в които господстват специфичния им вкус и интереси, и така ги превръщат в един вид затворени общества, където се създава тяхната култура. Условно тази култура се разглежда като субкултура, дотолкова доколкото от една страна е един подвид на общоприетото, а от друга, терминът носи известен негативизъм, като определение на по-ниска култура. Така тази категория младежи се оказва едновременно вън и вътре в съвременното общество. Общото за всички младежки субкултури е желанието им да се противопоставят на консерватизма и на общоприетите обществени норми.

Футболните запалянковци у нас на първо място са публика. За част от тях обаче отредената им роля на зрител не е достатъчна. Те имат желание да покажат явно своите пристрастия и по този начин да станат част от играта. Не всички футболни фенове могат да бъдат причислени към някакъв вид субкултура. Нивото на ангажимент, на принадлежност към групата, чувството за солидарност, изградената групова идентичност показват какво е мястото на всеки фен в рамките на субкултурата. Често тези привърженици са назовавани и се самоназовават, ултраси или хулигани. В България, където появата на повечето субкултури, включително на футболните, е резултат предимно на подражание на вече създадени модели, двата вида крайни футболни привърженици често се преплитат помежду си. У нас повечето такива фенове предпочитат да наричат себе си ултраси, като практикуват италианската футболна традиция на фенска подкрепа. Те следват свои собствени морални норми, които могат да бъдат определени като вярност към своите и ненавист към противниците, а често и към официалното ръководство на техния любим отбор. Други такива крайни привърженици пък наричат себе си хулигани следвайки „английската нишка“, като стил и начин на подражание. Възрастовият диапазон също се оказва доста разнообразен, но в никакъв случай общността на футболните фенове не можем да причислим изцяло към младежките субкултури. Разбира се, голяма част от активните футболни запалянковци са на определена възраст, между 18-30 години, но в самото ядро на субкултурата има хора, които са на по 30-40 години. Солидарността между членовете в едно такова ядро води до толкова силно емоционално обвързване между тях, че често пъти запалянковците определят останалите от групата като „братя“, като ново семейство, което заслужава уважение и пълна отдаденост. В техния субкултурен свят, изграден върху действителна, или въобразена идентичност, те прокламират своята привързаност към отбора си, вярност към групировката, чувството си за свобода и изявяват емоциите си. Стадиона е едновременно техен дом и храм, любимият отбор е тяхната кауза, групировката – тяхното семейство.

Футболно семейство

Конкретно ако разискваме причините, които водят до ескалирането на футболното хулиганство у нас… Те са редица, като се почне от качеството на футбола в родината и се стигне до съмненията за корупция, за уговорени мачове, подкупени съдии и т.н. Медиите също нагнетяват обстановката доста. Това провокира запалянковците да ходят предубедени на стадиона. Те събират в себе си негативна енергия и омраза, като се почне от омраза към шефа на работното място и се стигне до противниковият отбор. Друг голям инкубатор за агресия и негативни емоции е футболното съдийство в нашата страна. Обществените нагласи за корумпираността на родните рефери е всеизвестна. Една друга такава причина може да бъде постоянния стрес и несигурност в живота.

Съвременният начин на живот става все по-забързан, напрегнат и конфликтен. Понякога човек не издържа на напрежението и таения в него гняв се отприщва. Именно, заради това много хора ходят да гледат мачове, за да могат да изкарат насъбраните емоции в тях, било то позитивни или негативни. Този така наречен социален отдушник е необходим на обществото, за да може да се „изпуска парата“. Именно, когато се съберат много отрицателни фактори на стадиона, като агресия, омраза, ненавист в един и същ момент могат да се случат побоищата с противниковата агитка, или полицията, трошенето на седалки, хвърляне на бомбички и други противообществени прояви. Но, за повечето футболни хулигани, или ултраси е въпрос на чест да се сбиеш за твоя клуб. Адреналинът, който носи това за тях е нещо невероятно. Ние не мислим, че някой може да разбере тази страст. Силата за тях е като хероин, стават пристрастени и поставят ролята си във всичко това, като нещо от изключително значение за футболната игра.

Old school

За онези от вас, които желаят и искат да прочетат подробно в детайли за ‘хули’ и „ултрас” движенията, препоръчвам ви втората ни книга „Топ лицата на БГ”.

15.  Член ли сте на фен клуб на вашия отбор? Ако да, какво ви дава членството?

Не съм член на фен клуб „Манчестър Юнайтед” в България.

Independent supporters

16. Разкажете любопитни истории свързани с вашето хоби наречено футбол?

Твърде много са такива любопитни истории. Паметно гостуване е в Македония през 2003 с националния отбор на Англия. За читателите на „Футбол Албион” ще разкажа по-детайлно по долу:

Вечната подкрепа към „Трите лъва“

Утрото на 6 септември 2003-та беше слънчево и топло, очертаваше се дълъг и емоционален ден, изпълнен с незабравими моменти и премеждия. След поредната чаша кафе рано сутринта (в 5,30 часа облякох обичайните маркови дрехи – дънки Boss, риза Burberry, нахлузих и маратонките Addidas) излязох от вкъщи, като се запътих към жп гарата, където щяхме да се съберем с повечето хардкор момчета от „Jolly Roger“. Трябваше да хванем ранния влак от Горна Оряховица за София, тъй като се опитвахме да сме в столицата малко преди обяд. Там ни чакаха другите наши момчета, които се занимаваха с организирането на автобуса. Вече бяхме на възраст около 25–26 години, мъже в разцвета на силите си, групата ни изглеждаше доста солидна и сплотена, като вече наброявахме около 40 души. Всички се носеха с маркови дрехи и изглеждахме като „casual elite“. Пътуването с влака беше по обичайния за нас начин, заехме почти половин вагон (няколко купета), като се наливахме с уиски или бира и пеехме песни за Англия. Явно сме били доста шумни по едно време, защото дойдоха две ченгета и попитаха на какъв мач отиваме, след като знаеха, че нямаше такъв в София. Ние се изсмяхме и им казахме, че отиваме в Скопие за срещата между Македония и Англия, като ще подкрепяме островитяните. Те само повдигнаха рамене, спогледаха се един друг и ни заявиха, че сме били луди. За първи път чуваха български фенове да подкрепят националния отбор на Англия. След като си тръгнаха, изпаднахме в гръмогласен смях и започнахме още по-силно да викаме: „England, England, England…“ Някои от по-младите момчета бяха вече попрекалили с алкохола и трудно се държаха на краката си. Споровете за английски футбол ни съпътстваха през цялото време, на моменти се надвиквахме един през друг. Истерията по този двубой беше обсебила всеки от нас, броени часове оставаха до срещата ни с елита от Острова, най-известните им хулигани. Малко преди обяд пристигнахме в София, минавайки през подлеза на гарата, не спирахме да пеем песни на английски в синхрон, хората се обръщаха уплашено и се чудеха какво се случва. Може дори да са ни помислили за англичани, още повече че бяхме разпънали британското знаме с логото на „Веселия Роджър“, пък и както ви споменах, все още беше разгара на летния сезон и беше нормално англичани, летуващи по Българското Черноморие, да се мяркат тук-там. Срещнахме се с останалите момчета от фирмата, които ни чакаха до автобуса на автогарата, която е в непосредствена близост до жп гарата. Купихме си още алкохол от близкия магазин и се качихме на път за Скопие. Вече беше настанала жега, някои от нас се съблякоха голи до кръста. Превозът не беше от най-луксозните, но важното беше, че имаше климатик и бяхме сами, 40 хулигани в преследване на целта си, а тя беше именно сливане ведно с английските запалянковци. Молехме се да пристигнем навреме в Македония и да оцелеем, тъй като шофьорът на автобуса караше много бързо. Тук-там попадахме на дупки по шосето и се надявахме да избегнем някакви по-сериозни инциденти. Спукването на гума щеше да бъде най-малкия проблем предвид скоростта, с която се носехме към Скопие. Разпънахме знамето на задното стъкло като феновете на Chelsea от филма „Football Factory“ на път за Ливърпул, който излезе година по-късно. Бирата продължаваше да се лее, песните и споровете не спираха, дори слушахме и хардрок в автобуса след няколкократно молене от наша страна към шофьора. Атмосферата беше невероятна, бих казал едно от най-добрите ни гостувания като фирма през годините. Спирахме на няколко пъти в градовете Кюстендил и Куманово да се заредим с нова порция бира. Слънцето пробиваше с жарките си лъчи през прозорците на возилото и това още повече ни принуждаваше да утоляваме жаждата си. При едно от спиранията по пътя автобуса наби спирачки и един от нашите, който беше доста почерпен и най-млад от всички, залитна направо напред към предната странична врата, която се отвори и той се търколи по стъпалата и падна директно в канавката на пътя. Всички избухнахме в силен продължителен смях, а той горкият не знаеше къде се намира и какво се случва. Няколко пъти той пада на пода в автобуса, залитайки, като игнорираше молбите на някои от нас да поспи, докато пристигнем. Още повече, че ни очакваше и преминаване на граница, където в това състояние със сигурност имаше опасност да го арестуват и да не продължи. Наближавайки граничните пунктове преди навлизане в Македония, видяхме това, което ни хвърли в екстаз и еуфорията обхвана целия автобус. В близост до нашия превоз чакаха около 6–7 автобуса, пълни с английски фенове (повечето от тях изглеждаха сериозни). Разпознахме доста известни лица, които сме виждали по вестниците и тв предаванията за футболното хулиганство на Острова. Те също бяха закачили обичайните си знамена по страничните стъкла на превозите им, като някои се подаваха под тях и ни поздравяваха. Ние започнахме да скандираме „England, England…“, като блъскахме с ръце и крака отстрани на автобуса. Шофьорът ни изпадна в паника, съобщаваше по уредбата, че наближаваме границата и да успокоим страстите. Минахме през обичайните гранични проверки на паспорти и багаж, оглеждаха се да няма наркотици или други забранени субстанции. Автобусите на англичаните ни подминаха, когато ни проверяваха и сочеха с ръка в посока Скопие, което означаваше, че щяхме да се срещнем там. Продължихме след отегчителния митнически контрол към столицата на Македония. Автобусът се движеше както преди с висока скорост, но при навлизане в крайната цел се клатушкаше наляво-надясно заради лошото състояние на пътя, прахоляк се вдигаше във въздуха. Шофьорът обърка маршрута за центъра на града, като се луташе из някакви квартали, които бяха пълни с мюсюлмани. Между другото около 30% от населението на Македония изповядват ислям и можете да си представите на какви места се натъкнахме. Помня, че минахме през някакъв пазар, заобиколен от джамии и чувахме звуците на следобедните им молитви. Мъжете носеха чалми, а жените фереджета. Имахме чувството, че това не беше Скопие, а Дамаск. След няколко питания излязохме от този различен за нас свят и се насочихме към центъра. Централната част на града беше като друго място, сравнено с онова, на което станахме свидетели. Оставаха около два часа до началото на мача, а бяхме гладни и жадни за бира. Разбрахме се с водача на автобуса да ни чака в близост до стадиона след края на футболната среща, тъй като трябваше да се прибираме незабавно след това за България. Намерихме някакви будки, където продаваха огромни сръбски хамбургери „плескавици“ и местна марка пиво, на които се нахвърлихме като вълци. Избутахме хората, чакащи преди нас, а те ни гледаха странно и с недоумение. Страх се четеше в очите им, не смееха да се намесят. След обилното хранене и изпиване на поредната порция бири се насочихме към стадион „Скопие“, който беше и дом на местния отбор „Вардар“, играещ в тяхната футболна лига. Вървейки, пеехме песни за Англия, скандиранията огласяха наоколо и търсехме англичаните от автобусите по-рано. Нямаше никого от тях на центъра, нито в парка, който подминахме. Някои от нас дори уринираха в близките дървета, а влюбени двойки, минаващи, се чудеха що за хора бяхме ние. Явно автобусите на англичаните и онези другите, които бяха пристигнали с чартърни самолети, бяха директно ескортирани до стадиона. Имаше няколко схватки с местни фенове, които ни предизвикаха, като хвърляха бутилки и камъни по нас, атакувахме ги с ритници и юмруци, след което ги разпръснахме. Намесиха се няколко ченгета и овладяха ситуацията, която можеше да се превърне в нещо по-лошо. Ескорт от ченгета ни придружи до стадиона, където ни очакваше буквално армия от тях, жандармерия и специални части. Не бях виждал толкова охраняван мач през живота си, повярвайте ми! Всички те бяха тежко въоръжени с автомати и щитове, имаше бронетранспортьори и типичните полицейски автобуси за превоз на арестувани като в американските филми! Наоколо се разхождаха други ченгета, държейки кучета. Жалко, че нямаме снимки от тази сцена, но всички, които са били там, биха потвърдили. Питахме се един на друг ние на мач ли отиваме, или Скопие е във военно положение! Не съм сигурен точно за бройката охрана извън и вътре в стадиона, но може би бяха повече от хиляда. Отвън, докато си купувахме билети за мача, се чуваха песните и скандиранията на англичаните, които изглежда отново бяха напълнили стадиона. Оказахме се прави, влизайки в един от секторите, където бяха те. Някои от нашите момчета отново бяха спрени на входовете и не успяха да влязат сред островитяните, но този път аз не бях сред тях и успях. Бях на седмото небе от радост и в ушите ми бучеше не само от шума наоколо, но и от адреналина, нахлуващ с кръвта в главата ми. Имаше над 3000 английски запалянковци, смес от обикновени фенове и „hardcore“, 2/3 от стадиона беше опасан от техни знамена по ограждения, писта и трибуни. Имах чувството, че имаше представители на всеки клубен отбор от Острова по имената на отборите или хулиганските фирми, извезани на флаговете им. Можеха да се прочетат такива като Питърбро, Лестър, Барнзли, Мидълзбро, Нотс Каунти, Уигън, Милуол и много други, няма как да ги изброя всичките. Някои от англичаните бяха облечени в цветовете на отбора, изглеждаха като армия от кръстоносци, други в обичайните модни дизайнерски дрехи, трети голи до кръста, наслаждавайки се на последните лъчи от деня. Ние бяхме сред фенове на Уест Хям, Боро и Форест. Целият стадион буквално изригна при химна на Англия, безценно е да видиш как всички те вдигнаха ръце или, положени близо до сърцето, пееха в един глас „God Save The Queen“. Включихме се и ние, чувствахме се като част от тази английска армия. Запознахме се с някои от хулиганите на „Forest Executive Crew“ & „The Frontline“, бъбрихме си, но не спирахме да пеем заедно с тях. И те ни се чудеха какво правим там, след като разбраха, че сме българи, дошли да ги подкрепят. Не бяха виждали и чували, че има такива като нас, обсебени от английския футбол и първенството им като цяло. Може би бяхме първите българи, внедрени в публиката им, може би единствените, които подкрепяха друг национален отбор с такава страст, присъща само за един островитянин.

Стоманено

      17. Имате ли татуировки и ако да, какви са те? Интересни истории свързани с тях?

Имам 3 татуировки. На дясното рамо клубната емблема на Юнайтед, на лявата ръка „Трите лъва”, а близо до сърцето лика на Ерик Кантона (Eric The King).

Духа на суровия север

18. Любима напитка? Бихте ли пил бира, кафе, вода с фенове на друг отбор?

Любими напитки са бира и уиски. Да, винаги ми е било приятно в компания с фенове на други отбори, с изключение на привържениците на „Ливърпул” и затова в последно време избягвам да ходя в пъба „Трите лъва”, защото почти всички там са скаузъри….

В „Трите лъва“

19. Колко стадиони сте посетил? Какво е усещането?

Посетил съм доста стадиони и няма как да изброя всичките тук. Какво е усещането ли? За мен това е вид наркотик, към който се пристрастяваш и нищо не може да го замени. Това усещане е до гроб!

С великият Бончо Генчев

20. Вашата футболна мечта?

Мечтата ми е да стъпя на „Олд Трафорд”, да гледам мач срещу „Ливърпул” и да ги бием с 4-3 в 90-та минута. Другата е, лично да се запозная с Ерик Кантона и сър Алекс Фъргюсън, може да изпием по някоя и друга чашка червено вино.

      21. Пожелайте нещо на читателите на „Футбол Албион” и на привържениците на вашия отбор?

 Пожелавам на всички фенове здраве, късмет и много успехи с любимите им отбори!

God Save The Queen! England Forever and Ever!

Футболните фенове са нормални хора

4 COMMENTS

  1. В „интервюто“ са допуснати много грешки, и въбще не смятам че човека има достатъчна компетенция да говори за Ултрас и Хулиганска култура, но щом чак е писал книга може би бъркам, но ме съмнява. В България хулиганството се появява (но не се говори за него) около Английски Синдром, само като начало. И това че думата „Hooligan“ произлиза от надрусан, пиян и прост англичанин не значи че самото явления идва от Англия (и не идва от там). Всъщност за мен най-жалкото е последното изречение в това интервю. Не мога и да пропусна, че докато отбелязваме годишнините от бомбандировките над София и България, някой носят – Трите лъва. Гнусна работа, която аз никога няма да разбера! Бог да пази България и Левски. Това е.

    • Само не можах да разбера защо ми изтрихте коментара към този ‘левскар’? Неговото неуместно мнение го оставихте тук, пък моето го изтрихте! Исках г-н Син Фен да ни разкаже нещо повече за in the know, може би е написал по-добра книга?!

      • Станала е грешка, коментара беше пуснат със сигурност!

  2. Интересно ще е на читателите тук да чуят твоята дефиниция за ултрас и хулиганска култура! Може би ще ни предоставиш материали или написана твоя книга по въпроса?! Ще се радваме да споделим ‘безценния’ ти опит In the know!

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here