Автор: Пламен Томов

https://www.facebook.com/plamen.tomov.afc49ers


Началото на април е времето, когато привържениците на футболната игра очакват с  надежда  края на сезона, особено ако отборът им играе добър и вдъхновяващ футбол. Тази максима на вечните надежди, обвити с много смесени чувства важи в особена степен за клуба от „Еланд Роуд“ и неговите верни последователи, които в началото на този пролетен месец правят планове за мачове във Висшата лига и посещение на забравени за тях терени.  И така, година след година. През тази кампания те са толкова близо до сбъдването на една вече 16-годишна мечта: да се върнат там където бяха и където винаги са принадлежали. Но началото на април е и време, когато те си спомнят, защото да имаш памет е много важно нещо и във футбола и в живота. Не е много назад времето, когато бялата страст на Йоркшър и техния млад, изпълнен предимно с британски играчи отбор заемаше първите страници на вестниците и новините с играта си и предизвикателството към футболния елит в Англия и на Стария континент. Нещо повече, преди 20-ина години Лийдс Юнайтед бе част от футболния елит на Европа. Изключително надарен отбор, амбициозен мениджър като Дейвид О`Лиъри и армия от фанатизирани фенове, които мечтаят за повторение на подвизите от онези славни времена през 60-те и 70-те години на 20 век. В началото на април 2000 година съставът на Лийдс Юнайтед мечтаеше за своя първи финал в Европа след онзи злополучен мач, загубен след скандални решения на рефера в Париж през 1975 година и след който и досега техните привърженици с тъга ги наричат Шампионите на Европа. Един полуфинал в югоизтока на Европа, който трябваше да донесе много радост и път към европейска доминация на „белите”. Но, не би! Двубоят им с Галатасарай е една от най-черните страници изобщо в историята на европейските турнири. След този сблъсък на полуфинала за Купата на УЕФА сякаш посоката на Лийдс тръгна назад към едни места, от които те вече толкова години се стремят да се върнат. Ако  това е нещо което нагарча, то за 2 британски семейства пътуването до Истанбул ще се превърне в кошмара на техните животи. Гостуването до Турция се явява последното пътуване за двама британци на средна възраст, които никога не се връщат в родната Англия. Това са Кристофър Лофтъс на 37 години и Кевин Спейт на 40 години.

Крис и Кев

Днес се навършват 20 години от една трагедия, която и до днес нагарча на всички привърженици на Лийдс по света, както и на всеки един човек, който обича спорта и в частност футбола. Разбира се, няма как да очакваме добро представяне от състава на Лийдс в последвалия мач, който въобще не е трябвало да се играе. Години по-късно почернените семействата получават своя частичен реванш, след като през 2010 година четиримата извършили бруталното престъпление са осъдени на общо 28 години и 4 месеца затвор. За привържениците на Лийдс Юнайтед допълнителна горчивина идва от един от техните футболисти в онзи злокобен мач – Хари Кюъл, когото те боготворят. След като напуска при съмнителни обстоятелства през 2003 година в посока Ливърпул и разваля любовната си авантюра с белите фенове, то той през 2008 година подписва с Галатасарай. Това е нещо, което и досега феновете в Западен Йоркшър не искат и няма да му простят.

Дали Лийдс ще се завърне във Висшата лига никой не би могъл да каже в настоящия момент, но е сигурно че край легендарния стадион днес ще се носи мелодията на песента Marching on together!

Мемориалната плоча на Елънд Роуд

“We’ve been through it all together,
And we’ve had our ups and downs,
We’re gonna stay with you forever,
at least until the world stops going round…!”

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here