Рууд Гулит,

Би Би Си

Все още съм тъжен от начина, по който приключи престоя ми в Челси, но това бе най-щастливият ми период във футбола. Беше истински рай. Чувствам се стар, като се сетя, че изминаха 25 години от идването ми в Англия. Още в самото начало се влюбих в Лондон, защото намерих истинска свобода в града. Това бе време на истинско щастие, а играчите на „сините“ винаги ще си останат моите „любими момчета“. Нека да ви разкажа повече.

Когато подписах с Челси през юни 1995 г., Висшата лига беше много по-различна. Не бях първият чужденец в първенството, но бях сред първите големи имена, които пристигнаха. Сега, като се замисля, вероятно точно през онова лято Висшата лига започна да се превръща в това, което е днес. Тогава Серия А бе кралското първенство – най-добрите футболисти бяха там. Футболът в Англия бе изключително обикновен в сравнение с Италия и на Острова искаха да докарат силни чужденци, които да вдигнат нивото. Денис Бергкамп, Давид Жинола, Жуниньо – всички пристигнахме по едно и също време. Гледах на всичко това като на приключение. След толкова години в Серия А имах нужда от ново предизвикателство. Тогава бях на почти 33 години и играех на високо ниво от много години. Някои хора вероятно са си мислили, че съм свършил за големия футбол и идвам във Висшата лига, за да си напълня джобовете преди да се откажа.

Говорих с много хора през въпросното лято и никой не разбираше защо избрах Челси. Признавам, че тогава не знаех много за клуба или квартала, в който се намира. Дойдох, защото Глен Ходъл бе мениджър и той ме убеди да подпиша. Когато стъпих на „Стамфорд Бридж“ за пръв път, си помислих „по дяволите, какъв е този стадион?“. Бях свикнал да играя на най-добрите стадиони в света, а този на Челси имаше само две трибуни. Мястото не беше като строителна площадка, а като пълна руина. Минавах по дървени дъски. Тренировъчната база също беше много по-различна от това, на което бях свикнал. В момента „сините“ разполагат с бази от световна класа, но тогава тренирахме в Харлингтън, което си беше училище. Нямахме нищо – пет стаи, които служеха за съблекални, а в тях имаше само дървени пейки и закачалки. Обожавах всичко това! Чувствах се все едно съм на девет години, когато започнах да играя футбол. Беше фантастично.

Когато пристигнах в Челси, знаех, че няма да се борим за титлата. По онова време клубът даже не участваше в Шампионската лига. Аз обаче знаех накъде се е запътил отборът и осъзнавах какво се случва в английския футбол. Ходъл трябваше да ме убеди във визията си, каза ми, че за него това също е началото на ново приключение. За мен най-важното беше, че той е мениджър на тима. В очите на нидерландците той беше най-добрият английски футболист за всички времена, но в родината си беше недооценен. В Нидерландия казвахме че той е играч точно за нас, а не за Англия.

Няколко месеца преди трансфера ми се обади и каза, че иска да ме вземе в клуба. Бях го гледал като футболист и знаех, че той няма да се задоволи с грозен стил с много центрирания. Това бе от ключово значение за мен. Вестниците ме свързваха с много отбори – Байерн Мюнхен, Галатасарай, Монако, Фейенорд, дори и клуб от Япония. Не бях говорил с нито един от тях. През май месец 1995 г. се видях с Глен в Милано и бях готов да подпиша.

Никога не бях играл в Англия, но знаех за репутацията на първенството и колко много се разчита на физиката. Исках да се докажа отново и наех къща в Португалия и тренирах всеки ден, за да се подготвя. Когато пристигнах за предсезонна подготовка, вече бях в добра форма. Първото, което ми направи впечатление, бе храната, която футболистите ядяха. Това не бе храна за футбол на високо ниво Играчите се хранеха със стекове, наденички с грейви сос и чипс. Стилът на игра също бе много по-различен от този в Италия. Тогава в Англия играеха прекалено честно. Сега се смея като се сетя за това. Да, всички използваха шпагати и ме бяха предупредели за това, но аз нямах проблем, защото можех да ги видя още от километри. В Серия А също ме ритаха, но го правеха по много хитър начин. Повярвайте ми, много по-гадно е, когато не го очакваш.

Бях голямо име и някои играчи се бяха прицелили в мен. Нещо като „добре дошъл във Висшата лига“ предполагам. Най-смешен беше Вини Джоунс, когато играхме срещу Уимбълдън. Още преди мача знаех, че Вини ще иска да направи име като ме убие. Бях готов за него и знаех, че по някое време ще направи нещо. В началото на второто полувреме получих топката, бях с гръб към него, но знаех, че идва за мен. В момента, в който се хвърли на шпагат, просто скочих във въздуха, за да не ме срита така, както му се искаше. Започнах да се търкалям по земята и съдията го изгони за втори жълт картон. Изправих се и му казах: „Сега, Вини, вече можем да играем футбол“. Той не спря да ме псува, а впоследствие каза на вестниците, че съм квичал като малко прасе. Помислих си „спипах те!“. Смешното е, че малко след това станахме приятели и се смеехме на тази случка.

Договорката ми с Ходъл беше да играя в защита. Не исках да бъда атакуващ халф, както в Италия. В началото на кариерата му бях защитник и обичах да играя отзад. Истината е, че бях прекалено добър, за да играя в защита във Висшата лига. Свалях високите топки на гърди в нашето наказателно и започвах да разигравам, а Глен ми каза: „Руди, не, не и не. Разбирам какво искаш да направиш, но така излагаш защитниците ни на опасност“. Сега това би проработило, само погледнете колко много отбори се опитват да започват атаките си още от малкото наказателно. По онова време подавах топката, за да разигравам със защитниците, но те не я искаха. Глен ме помоли да играя на по-атакуваща позиция.

Извън терена имах огромна свобода. В Италия всичко е толкова по-напрегнато през цялото време. Не можех да излизам навън, защото журналистите ме преследваха. В Англия обаче на никого не му занимаваше да ме преследва. Отново можех да дишам. Вече имах социален живот! Много бързо се сприятелих със съотборниците ми. Винаги ги наричах „моите любими момчета“. Бях обсебен от един английски сериал и имаше персонаж, майор в армията, който постоянно наричаше така войниците си. На момчетата им беше странно, че много харесвам английския хумор.

Година след трансфера вече бях играещ треньор. Привлякох Дзола, Виали, Ди Матео и спечелихме ФА Къп през 1997 г. През февруари 1998 г. бяхме втори във Висшата лига, класирахме се на четвъртфиналите за КНК и водих преговори да купим Яп Стам и Брайън Лаудруп. Малко след това обаче ме уволниха. Чувството беше ужасно. Извъртяха нещата и казаха, че ме уволняват заради прекалено високите условия, които съм поставил за новия договор. Това обаче беше лъжа, защото даже не преговаряхме за нови споразумения. В деня преди уволнението играх голф с асистента ми Гуин Уилямс, както и с Дзола и Кевин Хичкок. Оказа се, че Гуин е бил напълно наясно какво се случва, но го криеше от мен. Беше ми един от най-добрите приятели, можеше просто да ме дръпне настрана и да ми намекне, че нещо се мъти. Това е най-гадното нещо, което някой някога ми е причинявал в живота. Дори и до днес не мога да му простя.

Всичко друго е забравено. Вече не съм ядосан за уволнението, отдавна го забравих и продължих напред. Щастлив съм, че отидох в Англия.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here